Има спомени, които раждат живот.

Има хора, които се раждат на земята със спомена за собствената си повеля.

А има и много "мимолетни спомени", които се приближават до днешната повеля на времето.

Започването на 21 век в условията на светлинни човешки промени в света на отминалите, преживяните земни дни прехвърлени чрез пулса на времето в едно ново светлинно потекло, по-точно в "човешки вид", който носи "спомена на забравата", е един необратим процес.

Хората усещат новите римти, но не успяват да се настроят според тях, има много пречки за това. От една страна, те не умеят да се ползуват от светлината, да се отнасят към себе си като чуждоземци, което води до отчуждаване, ограбване, отмиране на важни за човека центрове на съдружие, взаимност, преданост. Сегашните хора са изправени пред опасността да се "разслоят" - образно казано, да започнат да се държат като чужди в собствената си страна.

Ако човек не знае как да се ползува от паметта на всемира, всичко това е безсмислено - защото споменът е жив (трепти, носи заряд, импулс).

В дълбока древност хората са оставяли под лунното небе "големи печалби" с цел да привлекат от всемира магическите ритми и да ги трансформират като "деца на природата земя" - на ритмите на живот, носещи безсмъртие. Когато успявали, правели високи мостове - светлинни птици (като символ на побратимяване).

Ако човек не желае да се променя, да се нагажда на "по-висш свят", той изпада в състояние на загуба на ориентация, страхува се за живота си, престава да се движи в обществото, след което става жертва на собствената си сила на градеж. Тя го смила, тъй като се явява вълна на прилив от загубата на магма и човешка доблест.

Някои хора се присламчват към "общественото мнение", други странят, а трети се борят против него. В действителност процесът е индивидуален и изисква тънък усет, свързане със света на "магите" - свят на смислови знаци, на пулса на всемира.